Платон и Елена

Миналата събота, придружаван от госпожица Z., се намерих в красивите дворцови градини на Врана. Почти извън престолнината, се чувствувахме (почти) свободни от пространствените ограничения, с чиито теглила сме така привикнали в града. На оная (подредена) широта се радвахме, която позволява на сърцето да подиша. Огромно множество дървета ласкаеха очите ни с протегнатите си клони и лека-полека ни отведоха да ни представят пред Негово Високоблагородие Двореца. Времето е било твърде немилостиво към тоя най-височайши от обитателите на парка, помислих си. Но в този миг, като през старо и мръсно стъкло прозря благосклонната усмивка на прежното му велелепие и дълбоко, болезнено дълбоко ме прободе далечнината на оная (изгубена) епоха, отломък от която стоеше пред очите ни. Палатът излъчваше все пак едно благородно примирение с преходността на тоя свят и с невъзвратимостта на времето, което му придаваше една друга, печална красота.

Завладян от такива чувства, не усетих как недалеч от нас кацна кълвач, представител на един от четирите вида, поделили си царската градина.
— Симеоне, приближи се, да те питам нещо. - ми повели той с дрезгавия баритон на петдесет и три годишен пушач.
— Така ли говорят кълвачите? - стреснах се аз, преди да осъзная другия аспект на изненадата. - Чакай, кълвачите говорят!?!
Реших, че е неучтиво така дълго да мълча, и плахо рекох:
— А-аз ли?
— Не, другият Симеон, до тебе, дето е! Глупак! - ядоса се кълвачът. - Ти, разбира се! Ела тука, ти казвам!
Покорих се, нали е прието да се уважават лекарите.
— Ако ми отговориш правилно на следващия въпрос, ще ти изпълня едно желание. - стана загадъчен кълвачевият глас.
— Ще се опитам. - отвърнах неуверено. - Но позволете първо да Ви запитам, как се казвате Вие?
— Генади съм аз. Можеш да ме наричаш Генчо. - представи се набързо птицата. - Слушай внимателно сега, какво питие се прави от миризливата хвойна?

Какъв въпрос само! Откъде-накъде се очаква да имам каквито и да било познания по ботаника?! За мое щастие, недалеч бавно крачеше една дама, която - изпълнена с най-благородни чувства, сигурен съм в това - подслушваше разговора ми с необичайния събеседник. Тя не се сдържа, догаждайки моето невежество в тая област, и почти неволно кресна:
— Джин!
— Дж-джин? - повторих аз.
Кълвачът заклати разочарован глава. Той знаеше, че отговорът не беше мой, но избра да затвори очи.
— Правилно отговори... - въздъхна най-сетне. - Какво да се прави, кълвачева дума ти дадох (а те са най-редки!), какво ще си пожелаеш?

Погледнах госпожицата до мен, по чието лице, нека спомена, липсваше и сянка на недоумение пред тия (ще признаете, малко вероятни) обстоятелства, сговорихме се безмълвно и рекохме в един глас:
— Разведи ни, молим, из парка и ни разкажи за дърветата! - зазвънтя (за първи и последен път в тоя фейлетон) момичешкият гласец.
— Генчо, седемнайсет кюлчета злато, мисля - редях аз, - ще ми стигнат цял живот да си до-бру-вам... - извърнах засрамения си поглед към госпожица Z. - И-из парка, да, дъ-дърве-та-та... - редактирах желанието си при спомена, че твърде дълго не се бях упражнявал по телепатия.

Няма страшно, консенсусът бе постигнат и разходката започна. Заобиколихме шадравана (без водоскок) и се спряхме пред две дръвчета, от двете страни на пътеката. Тия никак не предизвикваха интерес. Имаха една... традиционна за дърво форма - такава, каквато би нарисувал кой да е скромно надарен ученик от Художествената гимназия. Листата им... - обикновени. Въобще, целите въплъщаваха една академична обикновеност.
— Единствените от този род в цяла България! - похвали ги изведнъж на висок глас кълвачът (така, че да бъде чут), сетне добави шепнешком. - Но иначе - празноглави мръхли, и то със самочувствие! От надменност не общуват с никого, понякога дори помежду си мълчат...
Кимнах им благоговейно, не вярвайки съвсем на последните окачествявания, но и едно листенце не ми поклатиха в отговор... Мръхли!

— А ето ги и трите Калини. - продължи нашият екскурзовод. - Тази е обикновената Калина, а по-нататък - двете грапаволистни. Много се мразят! Тая вражда отрови всички калини в царството! Ако ме питате...
— Царството ли? - прекъснах го аз.
Генади изпъшка почти разсърден. Не бях, личи си, първият, който му прави подобна забележка.
— Да, слушах там за някакви... републики... не знам какво още, но... вижте, ето... там... високо се повява щандартът на Негово Величество, което означава, че... и сега си е в двореца. Можете ли отрече, че... цар си имаме? Тук е даже! А тогава - и... царство. - завърши той с убеден, но трезв тон.

Още по-високо от щандарта се поклащаха косите на трите грации - гигантските секвои -, които си приказваха едва доловимо и от време на време се засмиваха нежно. Поклоних се почтително, comme il faut. В отговор ми направиха елегантен реверанс и се изчервиха.
— Едва на осемдесет години са. - обясни деликатно кълвачът. - Роклите им са огнеупорни, а ако ги удариш, дори няма да те заболи юмрукът, като гума са меки.
— Кой си е позволявал да удря тези дами!? - възмутих се.
Генчо се смути малко. Извиних се.
— Роднините им, които живеят в Щатите - продължи той след кратко, неловко мълчание, - са на възраст от по две-три хиляди години, но пък са и доста по-дебели...
— Три... хиляди... години! - повторих мислено, маейки се пред недостижимостта на това число.

Закрачихме по една дълга алея между шпалир от чинари. Впрочем, част от разказите започнаха да звучат като клюки, чиста проба... Какво ме интересува например дали белите мури дискриминирали черните и дали около този проблем се води съдебно дело еди-къде си?! Или пък дали дечурлигата на блатистия кипарис - малките таласъмчета, както той самият ги нарича понякога - са се пръкнали (боя се от евентуалното ми неволно съучастие в разпространението на една клевета, но въпреки това ще кажа) извън венчило?! Започнах да съжалявам, задето така лесно бях отстъпил пред госпожица Z.
— Пропиля ми се желанието... - си повтарях наум. - Вярно, подсказаха ми отговора, но това ми спечели едно желание; то ми принадлежеше, единствено на мен! Кой би се осмелил да ми го отнеме!? Явно госпожица Z. - отговарях си с жлъчна усмивка. - Пу!, и разговорливият кълвач! - растеше негодуванието ми. - Клюкар!

Генади кацна на облегалката на една пейка, погледна ме горчиво и млъкна.
— Не обвинявай госпожицата! - продума след минута. - Като не ти харесват историите ми, да беше възразил!
Вероятно не бе чак такава изненада, че кълвачът чете мисли, предвид това, че говори...
— Слушайте, сега ще Ви разкажа нещо, което няма да забравите! - рече Генади. - И ти, Симеоне, ще можеш го записа в някой фейлетон. Знам те, че имаш амбиции на писател.

Беше един горещ юлски ден през 1941 г., когато на същата тая алея се разхождаше замечтаният Делю, двайсетгодишен юнак, доста висок на бой. Баща му, главният дворцов градинар, беше научил, че тоя ден царят щял да е в София, и беше разрешил на Делю да се разходи из градината.
— Добра стига! - чу изведнъж зад себе си.
— Дал ти Бог добро! - отговори момъкът, преди да се обърне, за да види кой го поздравява. - Ваше Величество! - смути се твърде много той. - Простете, аз...
Бодро крачеше след него самият цар Борис III!
— Делю, как си, момчето ми? - прекъсна го царят. - Как е баща ти?
— Слава Богу, Ваше Величество! Добре сме. - поуспокои се Делю.
— Днес е 20-и, нали? - продължи царят. - Света великомъченица Неделя. Честит ти имен ден, Делю!
Негово Величество притежаваше умението да приказва непринудено с всекиго: и с буржоа някой, и със селянин, с представител на интелигенцията, и с кой да е несретник. Делю за първи път разговаряше с него, а вече го чувстваше като роден баща.
— Кое ти е любимото дърво? - запита го царят.
— Чинарът. - отговори Делю така, като да си бе поставял вече този въпрос.
— Platanus, откъдето и другото му име - Платан. - рече царят, който познаваше неизброимо множество ботанически названия на латински.
— Като философа? - отбеляза младежът, явно недочул. - Платон.
Царят не желаеше да го поправи, понеже го обикна, вместо това, се усмихна широко.
— Ваше Величество, аз съм влюбен в дъщеря Ви - княгиня Елена! - призна ненадейно Делю.
Първородната царска дъщеря беше на деветнайсет години и беше толкова красива, че царят не допускаше да се запознават с нея чуждестранни посланици, страхувайки се от предизвикването на нова Троянска война. (Генади, разбира се, прояви тук остроумие.) Трябва да се каже, че и тя изпитваше чувства към градинарския син. Вече два пъти си бяха уговаряли среща в една беседка.
— А тя обича ли те? - поинтересува се царят.
— Смея да кажа, че да. - тихо отвърна Делю, навел очи в краката си, боейки се от царския поглед.
— Добре - рече царят, след като помисли малко, - тогава заповядай на чай в събота!
Делю започна да пие чай с царското семейство и някои придворни дами всяка седмица. Царят и царицата бяха много благосклонни към него, а Елена се влюбваше все повече. Някои от дамите обаче не понасяха „липсата на маниери“ у младежа (така се изразяваха самите те, а всъщност онова, което му липсваше, беше маска; именно това пък ценяха царят и царицата).
Една събота княгинята и дамите очакваха Делю. Дамите, които обикновено се сдържаха пред Техни Величества (които тогава отсъстваха), започнаха да злословят Елениния възлюбен. Плюеха го с обиди, коя от коя по-пъстра. Княжеското сърце се сви и не успя да понесе това.
— Какво хубаво дърво си е отгледал баща му! - пригласи изведнъж Елена, предпочитайки дамите да се смеят заедно с нея, а не срещу нея. - С обноски... дървени!
Всички се разсмяха... освен тамън влезлият Делю. Той изпусна букета от червени алстромерии за княгинята и побягна. Навън валеше като из ведро, в далечината се чуваха гръмотевици. Делю тичаше, без да знае накъде, а Елена - подире му. Щом видя любимия си чинар, завтече се към него и го прегърна.
— Ти никога не би ми се присмял! - оплакваше се момъкът. - Добре е, че дърветата не знаете да говорите (както са се разбъбрили някои птици)!
Княгинята беше на двайсетина крачки и... гръм. Проглушителен, разтърсващ шум! Ослепителна синкава светлина! Сякаш цялото небе се сгромоляса! Мълния слезе връз дървото. Царската дъщеря бе хвърлена наземи, а градинарският син... изчезна. Делю се сля с чинара.
Елена започна да ходи всеки ден да го прегръща и целува, да плаче и да го моли за прошка. Неговата любов нямаше граници и скоро ѝ прости. Пожела да бъде наричан Платон, шегуваше се, че и той е станал мислител, понеже нищо друго не можеше вече да върши, освен да мисли. Елена засади до него една млада еличка, която да му напомня за нея, че да не е самотен. Платон от любов премълча, че това не било най-удачното място, но беше благодарен.
Минаха няколко лета. Англо-американските бомбардировки над двореца не успяха да покосят чинара. След смъртта на цар Борис все по-черни облаци започнаха да се сгъстяват над царството, наближаваха тежки времена... Елена продължаваше да посещава ежедневно Платон, който вече беше прегърнал в клоните си растящата еличка. Когато пред него мина автомобилът на маршал Толбухин, Платон вече предусети бедите, които грозяха неговата възлюбена и царското семейство. Те трябваше да заминат в изгнание. Елена не искаше да изостави своя любим, а той я умоляваше да се спаси. Един ден тя намисли да изчака гръмотевична буря и да се съедини с елата, която беше насадила до него. Когато разкри тоя план пред Платон, той я предупреди, че тая ела няма да оцелее и десет години под неговата сянка. Елена не искаше и да чуе.
— Предпочитам да увехна в твоите обятия, нежели да живея без теб! - разплака се тя.
Една сутрин княгинята се събуди от далечни гръмотевици. Отиде да се прости със семейството си. Целуна майка си и сестра си, силно прегърна Симеончо, малкия цар. По румените ѝ страни се ронеха радостни сълзи. Целуна за последен път и Платон и уви ръце около елата. Гръм. Проглушителен, разтърсващ шум! Ослепителна синкава светлина! Сякаш цялото небе се сгромоляса! Мълния слезе връз дървото. Царската дъщеря... изчезна...
Наистина десетина години издържа тая ела в сенчестата прегръдка на чинара. Вече шейсет лета Платон прегръща своята изсъхнала Елена... И вярвайте ми, не знам колко мръхли има в България, но по цялата земя няма чинар с по-достойна за оплакване участ! - завърши кълвачът.

Пред нас се издигаше строен чинар прегърнал увехнала ела. Госпожица Z. едвам сдържаше сълзите си, а аз се дивях пред Платоновата сила, дивях се как не се е прегънал под тежестта на тая трагедия...
— Елена не си е представяла колко ще е дейно общинското предприятие, стопанисващо парка, че да остави трупа ѝ да виси на шията на нейния възлюбен толкова време... - продума Генади след малко, искайки отново да блесне с остроумие (макар и грубиянско).
— А ти откъде си чул тая история? - желаех да проверя доколко е достоверна, преди да я представя на уважаемия читател.
Кълвачът не отговори. Изпрати ни до изхода на градината към "Цариградско шосе". С госпожица Z. се качихме на файтон №6, за да се върнем в града. Не знаехме какво да си кажем... Исках да я прегърна, но не смеех... от съболезнование към Платон и Елена...