Небосвод е анаграма на свободен
Пред очите ми се черви тлеещото слънце. Багрите на залеза господаруват над целия небосвод. Причуват ми се безтегловни стъпки по паважа подире ми. Заставам на място, извръщам лице. Улицата пустее. Трябва или някоя неотложна грижа да те гони, или да си изгубил разсъдък, че да изоставиш топлината на дома в такъв сковаващ студ...
— Кой е? - запитах.
Горещият ми дъх се материализира в пухкави кълба дим.
Мълчание.
— Кой...
— Не. - прекъсна ме тихо непознат глас.
— Не?... Как не?
В далечината зашъптяха камбани. Представих си с какво безумство се блъскат бронзовите езици и как музиката им се удавя в оглушителната тишина. Ванитас ванитатум1...
— Кой си ти, дето ме следваш!? - започвах да губя търпение.
— Не. - повтори тайнственият глас.
Изпълни ме яд, примесен със съмнение в собствения ми разсъдък. Закрачих наново.
— Не задаваш правилния въпрос. - поясни гласът.
Това вече чух! Впрочем коя грижа ме беше извела в тоя студ, не помнех...
— А тогава защо? Защо ме смущаваш? - продължавах да вървя.
— Този пък въпрос не е научен. Никога не ще мога да ти отговоря, защото „защо“ завършва на „О“. - почти ми се подиграваше гласът.
Отново спрях. Не бил научен въпросът...
— На колко се равнява константата на Планк? - прибягнах към образованието си по физика.
Не бил научен, сега ще го науча!
— На колкото си пожелая. - отвърна вече смеещият се глас. - Мога да избера каквито мерни единици са ми на сърце. Но ти... ти се отдалечаваш от същината...
Оная сутрин бях станал доволно рано и бях закусил с пържени филийки и боза. Тъкмо вдигах масата, когато на входната врата се потропа. Съдбата?
— Кой съм? - викнах.
Лапсус лингве2.
— Кой е?
Сега ще ме сметнат за луд, помислих си.
Обичам латинските изрази. Хомо хомини лупу-3, как беше..., лу-пум? Ех, тия падежи..., безумни падежи, луп-... ум...
Локум.
— Домоуправителят! Дължите... за асансьора, няколко месеца... такси... - напевен глас, съпроводен от кротко барабанене с крак, пресече мисловната ми разходка.
Отворих вратата. Огледах се. Като изключим снежния човек, в двора ми нямаше жива душа.
— Аз не живея в съпритежателски дом! - обясних след минута на снежния човек и се засмях нервно.
Той също ми се усмихна, но погледът му си остана умислен, насочен към неопределена точка в небесата. Вдигнах очи, за да я потърся и аз. Колко красиво е небето! Бяло... Съвсем като белия килим, който тъпчем по земята, но друго, безкрайно друго...
През последните седмици нещо ме задушаваше, чувствах се някак несвой. И през ум не ми бе минавало да се порадвам на небето.
— Ще се поразходя! - реших. - Хем ще раздвижа малко свеж въздух в гърдите си, хем ще се насладя на зимните картини, хем няма да срещна почти никого по улиците.
(Последното не исках да призная и пред себе си, затуй го признавам пред вас - епистула нон ерубесцит4.)
Не след дълго празен трамвай ме отвеждаше към града. По изключение лицата на подрусваните пътници бяха до едно озарени с усмивка. Малко по-късно дързък звънец предупреди за затварянето на вратите зад гърба ми. Намерих се в очарователен стар квартал. Без да разбирам, свивах ту насам, ту нататък. От двете страни ме подминаваха изящни, макар и поовехтели, домове, чиито стрехи се китеха с ледени обеци.
По малките улички нямаше почти никого. Рядко непознати чифтове очи се разминаваха с моите. Гледаха ме сякаш искат да ме заговорят, но чувах единствено скърцащите по снега стъпки.
Споменът за сутрешното посещение ме тревожеше. Какъв асансьор, чудех се. Над едноетажното ми жилище се крепи само небесната твърд. Домоуправителят... И не съм ли аз сам стопанинът на къщата?...
Прекосих широкия булевард, изкачих плитките стъпала, в джоба ми продрънкваха монети. Добрах се до градината зад Двореца. Едва поел по алеята, сва̀рих две престарели сини очи, мълчаливо просещи милост.
— Дядо, как беше сентенцията: Хомо хомини лупум ли, или лупус..., или как? - сам се изненадах от тоя въпрос.
Старецът изпъчи измършавелите си гърди.
— Не. - отговори доволен.
— Не?... Как не? - усмихнах се.
— По-мъдро е: Хомо, сакра рес хомини5. - двете небеса под веждите му бяха отронили по бисер - радостна сълза.
Страшно! Колко често замеряме с излишъка си просяците, като да са гълъби някакви! Колко често забравяме, че са човеци, същите като нас, а нерядко и много по-добри... Колко често „благотворителността“ ни се оказва (по същина) проява на омраза към Човека. Болезнен парадокс... Истина е, че дори когато се освободим от няколко гроша, нам се дава подаяние... А една е съществена любовта.
Слънцето вече се устремяваше към своя заник. Седях на една пейка, усърдно загледан в архитектурата на палата, а в ума ми прелитаха безброй чувства. Приближи се лай. Към мене тичаше стройно куче. Пристигнало в краката ми, то започна несдържано да ме ду̀ши и облизва, а най-подир опита да се покатери в скута ми. След четирикракия приятел пристигна задъхана госпожица, увита в небесносин шал. Започна да се извинява. Красотата ѝ така силно ме развълнува, та не всичко разбрах. Кучето било разпознало в мене стопанина си.
Не мина много време, преди да си тръгна от парка и да се запътя към спирката на трамвая.
— От същината се отдалечаваш... - повтори загрижено гласът.
Изведнъж камбанният звън стана тъй празнично бистър, като че да стоях досами камбанарията. Прекръстих се. Бронзовите езици се заудряха о сърцето ми и ме събудиха като от сън. Над покривите се процеждаха последните слънчеви лъчи. Приведох се до ухото на сянката си и прошепнах:
— Кой... съм аз?
— Ти си свободен. - отговори сянката. И се стопи.
1 Vanitas vanitatum - Суета на суетите (Еклисиаст)
2 Lapsus linguæ - грешка на езика
3 Homo homini lupus* - Човек за човека е вълк (афоризъм)
4 Epistula non erubescit - В писмо не се изчервявам (Цицерон)
5 Homo, sacra res homini - Човек за човека е нещо свещено (Сенека)